Няма тема

Балада за ученика

Жив е той, жив е! Там на дъската,
потънал в сълзи и пот се тръшка,
ученик без знания в главата,
ученик дълбоко и тежко пъшка!

На една страна зеленее дъска,
на друга белее тебешир, поредна година,
страни бледнеят, глава се пръска,
уста не знае кого по напред да проклина

Стои ученикът, а до него,
даскалът конско сърдито чете,
съученици дремят, облегнати леко,
а потта още по силно тече.

Първи срок е сега... Зубрете ученици,
за тез пусти контролни. Бесней и ти, учителю,
над тез бедни душици!
Ще да загине и този ученик. Но млъкни, мъчителю!

Тоз, който тръгне да става образован будител,
той се побърква! Него съсипват
учебник и бележник, даскал и родител
и министри за него матури измислят!

Недялко Йорданов

Преди милион години
там, във каменния век
съществувал първобитно
първобитният човек.
Всяка сутрин той отивал
за прехраната на лов.
Знаел само да убива
зарад кокала суров.

Чакала го в пещерата
първобитната жена.
Той стоварвал й в краката
умъртвената храна.
Озверели и зъбати
ръфали трупа със стръв
и по бузите космати
стичала се топла кръв.

Но веднъж от небесата
кацнал кораб бял и лек
и пристигнал в пещерата
извънземният човек.
И жената го приела,
а мъжът й бил на лов
и започнала несмела,
неочаквана любов.

Той със извънземни ласки
грубата жена покрил
и светът в различни краски
пагубно се оцветил.
Сливали се в безметежност
устни, длани и гърди.
Той научил я на нежност,
на небе и на звезди.

Да я вземе той поискал
в извънземната страна,
ала не поела риска
първобитната жена.
И със първобитна сила
в тази ненадейна нощ
тя в сърцето му забила
трижди каменния нож.

И защото огладняла
първобитната жена,
мъртвата любов изяла
и не чувствала вина.
А когато се завърнал
нейният мъжкар от лов,
тя ръмжейки го прегърнала,
заразена от любов.

И със яростна прилежност
с устни, длани и гърди
го научила на нежност,
на небе и на звезди.
Тъй омесен е човека
цял от слънце и от кал.
Казват, че от памтивека
Бог така ни е създал.

Трепем се от колко време
все за кокала суров
без онази извънземна
стара нежност и любов.
Озлобели, огладнели
ще я умъртвим съвсем
и тогава, озверели,
може да я изядем.

Финли
Робърт Бърнс

Кой чука в този късен час
-Аз чукам. - каза Финли
Върви си, всички спят у нас
-Не всички - каза Финли

Не зная как си се решил
-Реших се - каза Финли
Ти май си нещо наумил
-Май нещо - каза Финли

При тебе да излезна вън
-Ела де - каза Финли
Нощта ще минеме без сън
-Ще минем - каза Финли

При мен да дойдеш току виж
-Да дойда! - каза Финли.
До утре ти ще престоиш
-До утре. - каза Финли

Ще ти отворя, ала чуй
-Отваряй - каза Финли
Ни дума някому за туй
-Ни дума - каза Финли

Mисис Съдба...
Румяна Йорданова Симова

Извинете ме, мисис Съдба.
Много рядко към Вас се обръщам.
Днес, обаче, пристигам с молба,
стъпвам тихо и леко - на пръсти.
И от страх да не Ви огорча
с неуместна шега или дума,
аз неловко в момента мълча...
И си мисля - дали е разумно
да Ви моля точно сега
за неща, за които не бива...
Дъх поемам да се престраша,
а препуска във вените диво
мойта кръв. Може би ще сгреша,
може би ще звучи некрасиво,
но Ви моля днес, мисис Съдба,
разрешете да бъда щастлива,
искам глътчица жива вода -
за да ръся по утрото сиво,
за да светне отново денят
и развявайки огнена грива
слънчев кон да поеме на път...
Всъщност искам,
Съдба,
да съм жива...

НА НЕЯ

Да, влез! Но остави косата!
Там до вратата, в ъгъла я остави.
Ще те посрещна, както се полага
на късен пътник в нашите земи.

Ела, седни, така, да се почерпим.
Ще ти налея чаша с вино от мускат.
Преди да тръгнем, нека си побъбрим,
сестра бъди ми, аз да съм твой брат.

Да споделя със някой близък исках
какво тежи на моята душа,
а тебе чувствам толкоз много близка,
със теб във вино мъката ще утеша.

Нали душата ми, за теб имане,
ще носиш чак до долната земя,
та нека два пъти по-лека стане,
щом с тебе болката си споделя.

Сега ме слушай, няма да разказвам дълго.
Живях с любов и търсех любовта.
Живот изпълнен със мечти и болка,
а исках само малко топлинка.

А исках някой, вечер у дома ми,
след тежък ден във този бурен век
да ме прегърне с думата "Любими",
ех, колко ли му трябва на човек.

Какво ме питаш? Да, да, случваше се често,
но истинско било ли е, кажи,
щом можеше таз дума после лесно
с обидни, тежки думи да я замени?

Знам, ти ще ме прегърнеш откровено,
със истинско желание и страст.
Тя топлината идва не по Келвин,
ни Фаренхайт, а с честност между нас.

Ела, вземи ме в прегръдката си кална!
Ще бъда само твой и верен и след гроб.
Ще бъдеш моя ти, ала защо си жална?
Нима и теб те плаши моята любов?

Хей! Къде? Забрави си косата!